Бедняците са винаги хитреци

Пролетта на 1934 г. За някои тя е била добра, за други - лоша. Но работа не се намирало. Петдесетгодишният станимаклия Тодор Георгиев дълго обикалял тютюневите складове на града и все не можел да намери работа. Пък немотия, пък и глад.

Един ден той решил да отиде до с. Крумово при свои роднини с надеждата, че там може да му се усмихне късметът. Вървял едва-едва с гладен корем и някъде към средата на пътя му прилошало от глад, паднал в канавката и загубил съзнание. Колко е лежал в това състояние, никой не може да каже.

Можел и така да си умре човечецът, ако по чиста случайност от там не била минала станимашката кокона Мариола. Разбира се, тя се возила в своя разкошен кабриолет. Когато забелязала падналия в канавката човек, тя направила знак с чадура си на кочиаша да спре. Състрадателното и сърце не и позволявало да подмине току-тъй този нещастник.

Кокона Мариола, както и доста моми като нея в попреминала възраст, отивала на гюозме при свои близки в Крумово.


От пръв поглед тя харесал светлокосия мъж, слязла от кабриолета си и започнала да свестява изпадналия в беда човечец, пръскайки го с вода.

Когато двамата отишли в къщата на близките на коконата, тя го представила за свой годеник. Дотук всичко добре, ако не било обстоятелството, че трябвало да се пренощува там. При мисълта за своите три дъщери Тодор и не помислял да нощува там. Излъгал, че има разстройство, и излязъл навън. Огледал се и тътрил да бяга за Станимака.

В същото време кокона Мариола чакала своя "годеник" в "брачното ложе" и унесена в любовна нега, шептяла: "Тасо, засто се бавис? Ела, искам да целувам теб, гълъбце".
 
Copyright 2003-2012 © Станимака - Духовно наследство. All Rights Reserved | Web design, hosting and support by Ивайло Мирчев