Бачковски манастир "Св. Богородица"


живот по тези земи преди основаването на манастира

Има достоверни указания, че земите около село Бачково, в района на днешният манастира "Св. Богородица - Успение" са били обитавани дълго преди построяването на самата монашеска обител. Тук са били открити осем оброчни плочки в груб релеф, на които е изобразен тракийския конник. Някой от намерените плочки са с надписи. Надписа върху една от плочките споменава човек с тракийско име - Мукатрал. Особеното тук е, че на конника е прикачен епитетът Багридент.
Друга от плочките е посветена на двама тракийци, най-вероятно братя, указани като "синове на Салас". Първото от имената не е ясно, защото плочката е отчупена точно там, но се вижда окончанието, което е "трал". Името на втория е видно и той се е казвал Битис.
Трета плочка е посветена на конника от тракиеца "Дористал, син на Битис". Вероятно това е същият този Битис, споменат в предната плочка, като син на Салас. А името Салас пък се среща в друга плочка, посветена на тракийския Херос, а именно Салас, син на Битис и брат на Дористал, който носи името на дядо си - Салас.
Тази колективна находка, посветена на тракийския конник хвърля голяма светлина върху въпроса за тези земи преди основаването на манастира. Тук вероятно може да се говори за местно тракийско светилище, което се е намирало на юг от манастира, до днешният стар мост. Наличието на светилище обаче веднага води със себе си извода за намиращо се наблизо и тракийско селище.



история

Бачковския манастир се намира на 10 километра южно от град Асеновград и на 29 от Пловдив, по дефилето на река Асеница (Чая). Намира се около 400 м. надморска височина. Мястото където е построен е много добре избрано, защото терасовидната местност, надвесена над реката, на която са построени манастирските сгради през зимата е защитена от студените ветрове, а през лятото от полските горещини.
Основан е през от двамата братя грузинци на византийска служба - Григорий и Абасии (Абазий Бакуриани). През 1083 година е завършен неговият строеж, а през 1084 година Григорий Гакуриани написва устав на три езика - грузински, гръцки и арменски в който изришно описва статута на манастира като независим от църковната йерархия и държавната власт. Устава съдържал 33 глави и представлявал своеобразна конституция на тази малка монашеска република. Монасите (50 на брой) трябвало да бъдат само грузинци, а достъпа на гърци се забранявал, като единствено грък можел да бъде секретаря на манастира, който да движи официалната кореспонденция на манастира, който тогава се намирал в земи, владени от Византия, а и църковните власти в Константинопол били вишестоящи по канон. Каква е причината за тези мерки не е ясно, според някой учени това са били споровете между гръцката и грузинската църква през XI век.
Интересен е фактът, че манастирският типик бил написан без знанието и позволението на Константинополският патриарх и затова правата на новопостроената монашеска обител били потвърдени направо от Йерусалимският патриарх. Бакуриани успява да издейства специален хрисовул, който осигурява на Бачковската обител независимост и от държавната власт. Съгласно устава, манастирът бил независим и от роднините на основателя.

Според някой хипотези, след като се оттеглят от активна политическа и военна служба двамата братя-основатели на манастира Григорий и Абасий се замонашват тук. Изказващите това мнение имат предвид монашеските дрехи с които са облечени двамата братя на ктиторските им портрети в Костницата на манастира. Тези хипотези обаче не почиват на научни факти, и не могат да се считат за сериозни, защото Абасий умира още при построяването на манастира, а Григорий загива в битка с печенезите през 1086 година, край днешното село Белащица. Преди да загине в битката обаче Григорй се погрижва за материалното благополучие на манастира, като му подарява много земи и села в околността, както и част от имотите на починалия по-рано брат Абасий. В действителност манастира запазил своя грузински облик до XII век, според някой историци до XIV, за което съдим от някои писмени извори, но най-вероятно до към XIII век монашеското братство е било попълвано изцяло от Грузия.
Още в първите години след основаването му, в манастира било открито богословски училище, в което преподавали бележити грузински учени - Йоан Петрици, Арсен Икалотели и др., чието творчество и живот в манастира ще разгледам в една отделна своя статия.Типика на манастира не допускал под неговия покрив да живеят семейни грузинци. Според преданието за придружаващите Бакуриани и за неговите подчинени, които били доста на брой било създадено селище на име Иверце (Днес останките му личат на около 2 километра източно от село Павелско).

Историята на манастира от неговото създаване до средните векове е доста оскъдна. Сведения за нея черпим от няколко по големи източника, както и от няколко податки в българската и историческата литература на съседните на България народи.

За пръв път в пределите на България манастирът влязъл през 1199 година, тъй като когато бил основан около век по-рано, България се намирала под геополитическата власт на Византийската империя.

Кратки сведения за манастира има в четирите писма на рицаря Аморе Море, участник във Втория кръстоносен поход, които ще разгледам на друго място, както и в хрониките на летописеца на Третия кръстоносен поход - Ансберг, където се споменава, че игумена на манастира, заловен и докаран пред Фридрих Барбароса е бил грузинец.

Разцвет в своето съществуване манастира отбелязва по времето на цар Иван Асен II, но при неговите наследници манастира попада в пределите на Византия.
Особено голямо благоденствие в историята на манастира имало след 1344 година, когато Бачковската света обител отново става част от българските земи. Цар Иван Александър, който надарил богато с земи манастира, помогнал за неговото разширение, а монасите вече в болшинството си били вече българи.

По време на османското нашествие през 1364 г., когато цялата Филипополска област попада под турска власт, манастира се е запазил от разрушаване, защото малко след 1394 година, когато Търновград пада, тук бива заточен последният патриарх Търновски - Евтимий. Доказателство за това е приписката в т. нар. "Ловчански сборник", който бива отнасян към XV-XVI век. Там се казва, че Евтимий бил заточен в "Стенимах" , (Станимака, Станимашко), "Където дочакал края на живота си, като съставил много книжовни трудове за живота на светиите" .
В своето похвално житие за патриарха Григорий Цамблак пише, че патриарха се занимавал с "ловитба, обичайното занимание на апостолите, и то не на риба, а на човеци" . Тоест той не престанал своята богата проповедническа и пастирска служба, а продължил активно да се занимава с нея.
За пребиваването на патриарха в манастира сведения дават и неговите ученици Матей и Андроник, които се споменават в диптихите на манастира. Двамата били българи по произход и работили известно време в Сърбия, която по това време все още била свободна. Вероятно в началото на XV век, те основават в манастира нещо като малко богословско училище.
При Андроник "в манастир при Станимака" се учил Константин Костенечки, наречен по-късно философ. В ръкопис на този Андроников ученик, се установява, че старите манастирски сгради от времето на Бакуриани били опожарени и разрушени от турците. Там намерил неколцина от Евтимиевите ученици, а самият патриарх не заварил жив.
Значи все пак манастира не е бил пропуснат от ужаса на турското нашествие и през първата половина на XVI век е опитал от суровия меч на поробителя. Гробът на патриарха останал неизветен, като в началото на XX век (1905 г.) под старата зимна църква "Св. Архангели" били намерени два гроба, с останки от архиерейски одежди и кости, за едния гроб от които се водили научни спорове, дали това е гробът на Евтимий Търновски, но този въпрос ще разгледам в авторските си статии.

Явно скоро след разрушението на манастирските сгради тук отново се е събрал кръг от монаси, които за заели с сериозна преводаческа дейност. През XV век тук са правени преписи на съчиненията на Еврипид и Софокъл. В манастирската магерница, наред с образите на духовните светци, са и образите на античните философи, което подсказва, че манастира продължавал да играе важна роля като духовен и книжовен център.

През 1601 година видния юговски майстор Никола възстановил опожарената от турците манастирска църква.

В средата на XVIII век става знаменателно събитие в историята на манастира. От автономен той става ставропигален - т.е. пряко подчинен на Цариградската патриаршия, въпреки изришните указания в устава по този въпрос.
Ето как се развива и самата ситуация. Йеромонах Христофор, игумен на манастира бил обвинен в в съзаклятие със монаси от манастирското братство и със станимашкия първенец хаджи Примо, чиято цел било вдигането на една своеобразна религиозна революция, имаща за цел прекратяване на все по разпростиращото се влияние на Цариградската патриаршия, в манастира което заплашвало автономността му. Малко след обвиненията към игумена последвало неговото низвержение. Това се случило през 1741 година. Една година след това обаче последвало неговото назначение от страна на Патриаршията като Призренски митрополит. През 1750 година той отново е назначен за игумен на манастира, като през времето от отстраняването, до повторното му назначаване игумен на светата обител е бил йеромонах Натанаил. Какво се е случило, че йеромонах Христофор печели толкова бързо доверието на Патриаршията не става ясно, но освен завръщането му като игумен през 1762 година той става станимашки архиерей - викариен епископ, разбира се с помощта на пловдивския митрополит и с благословията на Цариград. Какъв обрат се е получил в идеите и стремленията на йеромонах Христофор ние няма да разберем навярно, но факт е че само малко след като се жертва за една идея, той отново е реабилитиран, дори става "доверено лице" на Патриаршията, срещу чието влияние в началото той се бори.
За този момент от манастирската история ни говорят две писма от патриаршески прозиход, съответно от 1740 и 1741 година. И двете говорят за низвержението на йеромонах Христофор, и назначаването на новия игумен Натанаил , наречен "всепреподобен господин" .
В първото писмо се говори за "страшен случай" в които са били замесени йеромонах Христофор и хаджи Примо, който сериозно застрашава манастира от "опропастяване" , поради което не е възможно Христофор вече да заема мястото на игумен в манастира. Това е една намеса от страна на Патриаршията във вътрешните дела на манастира, в устава на който изришно е указано, че е независим.
Второто писмо от 1741 година. В него се назначава смяната на йеромонах Христофор и указания за дейността на новия игумен Натанаил. Под угроза от "анатемосване и афоресване без надежда за прошка" никой не трябва да се съпротивлява на това решение и всички трябва да се съобразят с Патиаршията.
По въпроса за този "страшен случай" , който така разбунва страстите зад стените на манастира и довежда до намесата в независимостта на манастира и смяната на стария игумен саизказвани доста различни мнения по въпроса, какво точно се е случило.
В книгата си "Асеновград в миналото" Николай Хайтов изследва въпроса за мнението на историците по въпроса за намесата на патриаршията в вътрешните дела на манастира. Така например Ст. Станимиров изказва мнението, че този "случай" е съзаклятие против устоите на турската империя, в което най-дейно участие взели хаджи Примо и йеромонах Христофор. В последствие Апостолидис и други автори, занимаващи се с историята на града приемат тази теза.
На друго мнение е обаче професор Гошев. В своя труд "Нови данни за историята на Бачковския манастир" , след един задълбочен анализ на всички факти от това време, той твърди, че това съзаклятие не е рожба на борба за политическа независимост а по-скоро на желание за религиозна такава, както и отговор на все по разширяващата своите права над манастира Цариградска Патриаршия. Като доказателства за своята теза професор Гошев привежда няколко факта, а именно последвалото ръкоположение като призренски епископ на йеромонах Христофор и в последствие реабилитирането му като игумен на Бачковския манастир, като станимашки архиерей и викариен епископ. В заключение професора твърди, че ако би имало някаква антидържавна дейност от страна на Христофор, то това не би убягнало на Високата порта, която всъщност давала благословията за всяко едно назначение на духовник, и факта, че той бил реабилитиран изключва хипотезите на Станимиров и Апостолидис.

Следват тъмни години за българският дух в манастира. Монасите са почти изцяло гърци или гръкомански настроени, ценни славянски ръкописи са изнесени от манстирската библиотека или унищожени от гърците. Това са били варварски актове на посегателство върху безценни литературни паметници, които биха осветлили безкрайно тези тъмни векове от историята на манастира от създаването му до средните векове. Вероятно сред тях са били и ръкописи от времето на Евтимий Търновски и неговите ученици, но за съжаление няма как да разберем това. Запазени са някой фрагменти от богослужебната литература писана в манастира преди превземането му от гърците. Гръцки богослужебни книги, намиращи се в манастирската библиотека са били облепени с листове от среднобългарски и старобългарски ръкописи.
В момента в манастира се намира български дамаскин от XVIII век. Той е писан с гръцки букви, което е безспорно доказателство, че по това време в манастира е имало български монаси.
За съжаление голяма част от богатата манастирска библиотека е загубена за поколенията поради една или друга причина. А че тя наистина е била богата указват Пол Люкас през 1706 година и Дриш. Указват се 103 ръкописа и 253 старопечатни книги, грижовно пазени от сто монаха.

Въпреки,че на практика гърци управлявали манастира, тяхното влияние било донякъде намалено за сметка на българското. Това се случило в първата половина на XIX век, когато епитропи на манастира били влиятелните българи - Големи Вълко и Големи Стоян Чалъкови. Тогава (особено 20-те и 30-те години) значително се увеличава богатството на монашеската обител.

Дарителствата за манастира са били непрестанни през целият период на съществуването му. Богати и не толкова богато българи от околните села, та и от цяла Тракия са дарявали богато манстирското братство с различни дарове. Освен индивидуални и семейни дарения манастира получавал и дарения от името на цели еснафски сдружения. Доказателства за това намираме върху едно ковчеже в манастирския музей, което има следният надпис:
"Сие кутият положи еснаф куюмджийски от Свищов с йеромонаха Гавриила, носител и помощник, първомайстор Георги и Манил и Коста на лето 1803, август 3" .
Бладогарение на тази широка дарителска дейност на населението по посока на манастира, той достигнал голямо благосъстояние. Манастирската управа резонно помислила за разширяване на манастирските сгради, за да има къде да се помещават многобройните тълпи поклонници. Разширението много скоро последвало. През периода 1834-1840 година манастира бил разширен, а дворът от към юг - заграден. Изградена била още една църква - "Свети Никола".

Това че манастира в продължение на над 200 години е служил на антибългарска кауза, не трябва по никакъв начин да омаловажава значението му за културно-историческото развитие на региона. Смело може да се кажа че манасира е старо средище да хуховната култура от исторически мащаб.

През 1905 година игумен на манастира е бил Паисий Пастирев. През 1999 година, старата, входна арка на манастира, която датира от началото на XX век е съборена, като преди това веднъж е опожарявана и възстановявана. На метри от нея е построена нова арка, изографисана с образите на Св. Василий Велики и Св. Йоан Златоуст в цял ръст.



Костницата

Безспорно най-интересната и с най-голяма стойност сграда в манастира е църквата-гробница. Тя има такова голямо значение не само поради факта, че е единствената запазена постройка от самото основаване на манастира а и заради фреските си, които с с безценна художествена стойност. Те са дело на грузинския зограф Йоан Иверопулец и датират от XII век. За това сведения ни дава следния надпис:
"Изобрази се отзи всечестен храм горе и доле чрез ръката на Йоана Зографа Иверопулеца. А вие като четете, молете се за мен ради Бога".
Многократно се е поставял въпроса за българско участие в първоначалното изографисване на Костницата, защото трябва да се има в предвид, че едва ли от Грузия са били извикани всички помощници на зограф Йоан. А наложените от устава забрани за присъствието на гърци насочва погледа въху български помощници зографи. Но така или иначе ако има някаква българска дейност по изографисването тук, то тя е била съвсем незначителна.

На долният етаж е изобразена сцената "Страшният съд". Има и много евангелски сцени, за съжаление силно повредени. За стенописа "Видението на пророк Йезекиил" специалистите твърдят, че има изключително значение в ранга на църковната живопис през XI век. Стенописите тук са много важен поглед в една отдавна отминала епоха. Характерни за тях са суровите, аскетични образи, искрящия колорит на цветовете и прецизността на рисунките.

Сградата е двукатна, с надлъжен градеж и има осем силно профилирани сводести арки, които разкрасяват вътрешността на стените, характерни за църковната архитектура по нашите земи през XI-XII век. Костницата е напълно сходна като строеж, с църковните строежи в Станимака от същото време.
В призмения етаж на Костницата има 14 гробници. В неговият пртивор са изписани образите на двамата ктитори - братята Бакуриани.

В Костницата се намира и единствения запазен портрет на българския цар Иван Александър - голям дарител и грижовник за манастира. От негово време са и фреските в зазиданите пет арки на преддверията на горния и долния етаж. Заради големити си грижи за манастира цар Иван Александър е бил обявен за втори ктитор на манастира. Неслучайно неговия портрет стои на видно място в манастирската Костница, на горният етаж в една ниша на северната стена. Царят е изобразен в цял ръст, с корона на главата, скиптър в лявата и кръст в дясната ръка. Короната му е придържана от два ангела, а над нея Света Богородица, с Младенеца. Това подсказва силната привързаност на Иван Александър към православието и неговата загриженост за съдбата на манастира. В ляво и в дясно от неговата глава е било написано "Александрос" в надпис, който според мнозина учени трябва да е изглеждал по следният начин:
"Иван Александър в Христа благоверен цар и самодържец на българите и гърците" .
Надписът е бил изчукан от гръкоманите още през XVIII век и за съжаление от целия надпис сега са спасени само няколко букви от името Александър. За надписа и за самият портрет останала да свидетелствува само една записка на Петър Лукарич от Дубровник, минал през нашите земи в XVI век . Вероятно образа на царя се покрива неговия реален физически образ. Освен това образът буди интерес и с реализма си.



църква "Успение Богородично"

Главния манастирски храм е строен през 1604 година и е зографисан през 1643 година, и по-късно през 1850 година. За годината на неговото построяване сведения черпим от един надпис, който освен това указва, че съборният храм е бил построен по време на игумена Партений.

От 1643 година са стенописите в притвора на храма. За съжаление, те днес са силно повредени. Важното, което може да се отбележи е, че е запазен образа на ктитора на стенописите - известният цариградски големец Георги. Той е представен с горда осанка, облечен в прекрасни дрехи, като до него е синът му - Константин.

Стенописите от 1850 година са дело на зеографа от Охрид - Мосха.

Изграден е по Атонски тип. Еднокуполна. Построена е от дялан варовик.


църква "Св. Никола"

Построен през 1836 година, в периода на най-усърдната строителна и разширителна дейност в манастира. Тук са двете композиции на Захари Зограф - "Страшният съд" (1836) и "Раят" (1840).


църква "Св. Архангели Михаил и Гавраил"

Интересна в архитектурно отношение е старинната църква. Тя е втората по възраст църква в манастира след Костницата. Датирана е към XII-XIII. Зографисана е през 1846-1848 година. Приповдигната е върху четири пиластри и няма приземие.
Според едно предание, тя е била построена от Алексий I Комнин, като почит пред неговия верен съратник, на когото дължал толкова много за възкачването му на императорския престол.


църква "Всях Светих" (зимен параклис)

Строена е през 1601 година и изографисана през 1719 година.



манастирска трапезария

Построена е през 1601 година и е била изографисана в периода 1622-1643 г. Тук незнаен майстор е изписал образите на античните философи - нещо несрещано досега в православния свят. Освен тях тук има сцени от Стария и Новия Завет, заседанията на Вселенските събори, Акатиста на Св. Богородица.
Стенописите в манастирската трапезария са от 1643 година и са дело на зографи от Солунската школа.
Един надпис върху изуменската мраморна трапеза говори, че тя е била направена от юговския майстор Никола със средства, предоставени от пловдивския митрополит Дамаскин.


културни ценности в манастира

За това, че в манастира се е съхранявала частица от Кръста Христов ни говори една податка от манастирския Устав, където се казва:
"Подарих на манастира две икони от златна сплав, които имат по края си големи отломки от Светия Христов кръст. Голямата икона се казва Св. Преображение Господне, а по-малката Св. Богородица...".
Хаджи Славчо Кисьов в своя книга за Кръстова гора споменава документ от еп. Нестор, игумен на Троянския манастир, който пише:
"Монасите от Кръстова гора и жителите на село Иверце (същото Иверце, където живеели грузинците на служба при Бакуриани) измолили от игумена на Бачковския манастир да им подари голямата Бакурианова икона от златна сплав, с вградената в нея част от Животворящия Христов кръст, за да украсят Троицкият манастир (Кръстова гора)" .
Славчо Кисьов не знае документа на който се опира еп. Нестор, но взимайки в предвид голямата изследователска страст на духовника вярва в неговата достоверност.
Имайки се в предвид, че Светият Христов кръст бил отнесен от Йерусалим в Константинопол, а близкото приятелство на Григорий Бакуриани с император Алексий Комнин (1081-1118 г) било факт, така че че едва ли е представлявало проблем да дари манастира на когото той самият е ктитор с такива безценни реликви.

Векове след това, през 1453 година, когато Йерусалим пада под турска власт. Монасите с цената на много жълтици откупили парче от Кръста, който бил поставен в малка ракла. И донесен в Бачковския манастир. Под угрозата обаче от турско нашествие, раклата с парчето от Кръста Христов била занесена в манастира "Св. Троица", край дн. село Борово. Манастира бил закътан от големите пътища и затова предлагал до известна степен някаква сигурност за безценната реликва. В последствие обаче, на прага на някоя опастност (вероятно по време на нашествието на чепинските потурнаци, които вероятно са проникнали и тук), монасите заровили голямата икона "Преображение Господне" и раклата с частицата от Кръста някъде на върха, вероятно около манастира. Легенда разказва, че реликвите са заровени под абсидата на малката църква "Света Троица", но дали са там и дали ще разберем някога е нещо, което ще стане ясно само по Божия милост.

Чудотворната икона "Св. Богородица", която е един от символите на манастира, е донесена тук от Грузия през 1311 година. Тя е обвита в сребърен и златен обков. Ореола е с релефни мотиви, коиот продължават и по дрехата на Света Богородица. Върху иконата има много надписи на грузински език, което още веднъж показва интензивната културна комуникация между грузинци и българи в края на Второто българско царство и голямото културно влияние на Грузия в манастира в първите векове след основаването му.
За иконата се появяват византийски предания, че тя представлява автентичен образ на Светата Божия Майка, нарисувана от свети апостол Лука. Легенда разказва за появяването на иконата в околността на манастира по свръхестествен начин. Ето и самата легенда:
"Веднъж местен козар дошъл при игумена и братята и споделил, че от известно време виждал някаква неземна светлина. Водейки се по светлината, монасите открили иконата и тържествено я пренесли в храма. Но малко след това иконата изчезнала. По същото време, потокът, намиращ се на изток от манастира започнал да тече пълноводен, а водите му, дотогава неприятни на вкус, станали чудесни за пиене. Тръгнали те по посока на потока към местността "Клувията", в един скален процеп открили чудната икона. С подобаващи церемонии тя бива върната в манастира.
А за да се помни това паметно събитие, там бил изграден параклис на Света Богородица и аязмо, а по-късно, малко по-нагоре, църквата "Св. Архангели".

Забележителна е панорамната рисунка върху стената на трапезарията, към двора на църквата, която показва "Изнасянето на чудотворната икона". Тя е дело на станимашкия зограф Алекси Атанасов.

В манастира е уреден музей, който се намира в приземния етаж на една от сградите. Тук има различни експонати, които разкриват историята на манастира през вековете. Тук особено интересни са експонатите на златарското изкуство, които са обект на изследване - "Мина Иванов. Златарските произведения от 16.-19.век в музея на Бачковския манастир, София: БАН 1967, с.131".

Лявата чешма до манастирската порта има надпис: "Направена през времето на игумена Архимандрита Паисий, в знак на признателност към Св. Синод и Негово Високопреосвещенство Св. Пловдивски митрополит г. Максим, наместник и председател на Св. Синод - 1924 г."



стенописи

Когато през 1836 година храма "Свети Никола" бил построен, за неговото изографисване бил извикан, вече започналият да трупа известност и авторитет млад самоковски зограф - Захари. Композицията "Страшният съд", който се намира в притвора на храма е едно от най-известните зографски творения в манастира. На сцената са изобразени мъките на група пловдивски арабаджии и техните жени. Те са в обичайните за епохата дрехи и носии. Освен тях в сцената има и изображения на голи грешници - нещо което е необичайно за каноните на църковната живопис. В композицията зографа е поставил и собствения си портрет. Нечувана е била за времето си дързостта на младия зограф, който сред гръцките надписи, написал и няколко български.
В притвора се вижда автопортрета на зографа, до който редом е тогавашния игумен на манастира - Матей и проигумена Ананий. До стенописа стои надпис:
"Захарий Х. Зограф - българин, изобразился с мой ръка".

Друга известна композиция е общият панорамен изглед, върху северната стена на манастирската магерница. Смята се, че това е дело на Алекси Атанасов от Негуш. Всички хора които са изписани в "Панорамата" са с обичайните за времето си облекла. Образите са нарисувани много реалистично с голямо художествено проникновение и замах. Тази му творба, както и всички други са с ярко изразено социално съдържание.

Дело Захари Зограф са стенописите в притвора на голямата манастирска църква, под църквата "Св. Архангели".

 
Copyright 2003-2013 © Станимака - Духовно наследство. All Rights Reserved | Web design, hosting and support by Ивайло Мирчев