Света Богородица - Успение

   


история

Множеството легенди, предания и исторически данни ни карат да мислим, че античния храм в Станимака е строен след 313 година.

Храм Света Богородица - Успение води своето начало още от най-ранното средновековие. Той е построен най-вероятно по времето на големите Бакурианови строежи, когато града, стабилно защитен е преживял благодатни векове и се е разширил значително. Църквата просъществува до Третия кръстоносен поход -1189 година, когато кръстоносците при Фридрих Барбароса превзели града с пристъп и храма, както и огромна част от градските постройки били унищожени. За това ни споменава в своите записки канониста на похода Ансберг, който споменава, че " селището и храмът в него са разрушени ".
При Иванко през 1199 година бива възстановен, но когато чрез измама византийския император Исак-Ангел Комнин превзел селището храма отново пострадал.
Стените му паднали от стенобойните машини и през 1207 година, когато Станимака попада в границите на Латинската империя неговото възстановяване станало невъзможно. Едва през 1230 година цар Иван Асен II, след като превзел града и възстановил Петричката крепост, която по-късно била наречена на него - "Асенова" и оставил там своя знаменит надпис, той възстановил и храма, който бил едноименен на крепостната църква - "Света Богородица Успение". Въпреки че според църковните наредби в един град не бива да има две едноименни църкви храмът имал функцията да обслужва жителите на селището, докато храмат в крепостта имал функция да обслужва военните и техните семейства. Освен това тук са се извършвали обикновените служби, докато в крепостния храм се е извършвало празничното богослужение. Църквата се е наричала "Месохора" - централна.
Отново настанали години на благоденствие за града.
И така според поп Методи Драгинов от село Корова възобновения храм просъществувал до средата на XVII в. Тогава, както той пише в хрониката си, чепинските потурнаци на Хасан ходжа, след потурчването на Средните Родопи опожарили и разрушили от Станимака до Костенец 33 манастира и 218 църкви. Първата жертва на този мохамедански фанатизъм бил храм "Света Богородица Успение".

И така в следващия близо век не се знае съдбата на храма, най-вероятно той е бил в развалини. През 1765 година, в Станимака се изселва голям поток бежанци от Костурския край, който побегнали от зверствата на местния дерибей Али паша. Едни от заселниците, решили да продължат живота си в града, разорен и опожарен от потурнаците били баща и син - Георги Димов и Димо Георгиев от гр. Костур. Когато те пристигнали в града било дата 15 август, и видяли, че местното население пали свещи върху развалините разбрали, че тук е имало храм посветен на Светото Успение Богородично.
Бащата и синът започнали инициатива за възобновяване на светия храм върху старите основи и поискали разрешение за градеж от местния кадия Ибрахим бей, но той отказал. Неуспеха не ги сломил и те упълномощени от християни - жители на селището заминали за Цариград да търсят благословия от османската власт за строеж.
Подпомогнати от конярите, абаджиите и други, които имали достъп в султанския двор, Димо Георгиев като по-млад, успял да се добере до Великия везир и било издадено султанско ираде (позволение) за възстановяване на храма, но при условие той да бъде ниско в земята, което условие строителите изпълнили. Така през 1765 година започнал строежа на храма. Той приел покровителството на Атонския манастир Ватопед, който е бил под юрисдикцията на Охридската архиепископия. По такъв начин, само две десетилетия след като е отнета автономията на Бачковския манастир, местното населения ясно и категорично показало своето намерение да не приема опеката на Цариград. И така след като през 1776 година Охридската архиепископия престава да съществува и Българската църква преминава към Цариградската патриаршия, настъпва един доста дълъг период на застой на строителството на храмове в Станимака.
Най-напред върху старите основи бил построен олтарен полукръг. За да бъде защитена църквата от към улицата, погледите и фанатизма на поробителя, както и от шума на минаващия покрай св. Олтар път стените били направени два метра широки. След като изградили олтара, продължили да изграждат средната църква. Като покрили храма с дъбови греди, донасяни от близката гора и стари керемиди вместо плочи, които пекли на място, ктиторите направили обикновен дъсчен иконостас, като на върха му сложили малко разпятие и три броя змейове в дърворезба.
Мислейки за свети икони, през месец март 1765 година същите заминали за Света Гора, във Ватопедския манастир, и се явили при заточения български архиепископ Арсений и при Костурския епископ Гавриил и от тях "изпросил" св. антиминс и две свети икони, едната на Спасителя, а втората на Света Богородица - Елеуса. Синът на Георги Димов - Димо Георгиев бил ръкоположен за свещеник. Като се върнали от Атон започнало славянобългарското богослужение в храма. Този факт е доста знаменателен за стремежа на българите към духовна самостоятелност. Взимането на антиминс според православната религиозна традиция е символ на духовен патронаж. При положение, че Пловдив е бил толкова близо а те са отишли чак до света гора за антиминс, недвусмислено доказва един факт - ктиторите не са искали духовния патронаж на пловдивския митрополит Самуил Византиец, който е бил смятан за голям българомразец и поддръжник на фанариотската идея.
Самуил Византиец - митрополит Пловдивски, който бил голям българомразец, след като научил, че в Стенимахос за българите - преселници в ръкоположен свещеник от Архиепископ Арсений във Ватопедския манастир, забранил да се служи на славянобългарски и изпратил своят викариен епископ в Станимака - Христофор с печална слава сред българската общност в града да озапрти тези внезапни пориви на духовна самостоятелност на българите, за да признаят те неговата юрисдикция. Явно мисията на епископ Христофор срещнала яростен отпор и резултатите били не особено благоприятни за българите - низвергнат бил българския свещеник Димо Георгиев. Освен това малко повече от година след описаните събития - на 15 август 1766 година митрополит Самуил, изпратил Ликийският епископ Калиник - негов викарен епископ, който осветил храма, като поставил антиминс с гръцки надпис, а този със славянобългарския надпис махнал и ръкоположил грък за свещеник.
Българите протестирали пред местният кадия, но както може и да се предположи протеста им останал без никакъв резултат. Разочаровани те се оплакали и в Цариград, но Самуил Византиец вече бил Вселенски патриарх и оплакването на преселниците пред Великия везир останало нечуто.
И така дошли най-черните години от историята на храма. Това е периода от 1766 до 1810 година.

В храма е намерена ирмология от 1825 година, в която е прикрепен пергаментен лист. На него е написан преводът на грузинският надпис на Бачковската чудотворна икона, гласящ:
" Владико Господи, Иисусе Христе и Св. Душе, тая свята икона на Божията Майка, която се нарича Петричка, ние двамата братя е украсихме Игнатий и Атанасий - и и подарихме селата Каралет, Еркенджи и Лило, което се намира на планината, и там има ниви за спомен и наше спасение ".
Под забележка е отбелязано, че преводът е направен от свещеник Захари от град Тифлис, който дошъл в Бачковския манастир на 6 август 1758 година и разчел написаното на грузински език.
Срещу храмът е била къщата на архимандрит Калиник, който е бил Бачковски брат и представител на Цариградската патриаршия. Той е бил предстоятел на храма до 1915 година. Архимандрит Калиник е един от братята в манастира, който е предал светата обител на Българската екзархия.

Връзката на храма с Мулдавския манастир "С. Петка" при село Мулдава - Асеновградско е следната: Знае се, че в Станимака е идвал апостола на свободата - Васил Левски. Той заедно с Отон Иванов и други станимаклии е основавал тайни комитети. Игуменът на манастира вечерно време е приютявал апостола. На извършваното богослужение в храма, който е бил единствен български такъв, е пял дяконът. Тук между българите той е пръскал семената на свободата, а след това на безопасно място в манастира, където са отивали всички посветени в тайния комитет, са прекарвали нощта и са бивали заклевани от игумена.
Всички факти за съществуването на храма през вековете се потвърдили от случайни находки намерени през XIX век.
През 1936 година при разкопки направени в двора на храма, били намерени руини от зидове, надупчени керемиди, както и пластове от овъглени греди - явни указания, че това са останки от опожарената църква.
Освен тези находки през 1940 година, при разширяване на паважния път покрай храма и изравняване на терена на двора на същия са намерени старите основи на храма построен от цар Иван Асен представляващи редуващи се пояси от плоски керамични тухли, червен хоросан от чукана керемида и бигорен камък - материали използвани при средновековните строежи и прилични на тези при църквата "Св. Богородица Петричка" при Асеновата крепост.

В средата на църквата на пода, пред архиерейският трон има мраморна плоча, обработена с мотиви от цветя и геометрични фигури в ъглите, а в центъра издълбан надпис "1838г. май-1". Тази дата вероятно указва времето на изографисването на храма, или някоя забележителна църковна дата.

Храмът е наречен "Св. Богородица Дълбоката", заради вкопаността на църквата. Гърците са я наричали "Месохора" (средата на града т.е. намираща се в центъра на града).



архитектура

Първоначално храма е бил изграден само с олтар и средна църква. След като материално е бил обезпечен след 1810 година се е изградило и женското отделение (импорията) и притвора- обширен навес с капители, които са наподобявали тези в пловдивският храм "Св. Неделя".

Храмът е трикорабен с 1 абсида, престолен, с 3 царски двери: С. Богородица, Св. Николай и Св. Мина (южно). Външно е вкопан, напълно в тон с тогавашните изисквания на турските власти за строеж на български храмове. По конструкция е на 3 етажа (яруса). Дърворезбеният архиерейски трон със слънчевите лъчи и дискоса доминират, следва престолният иконостас на "Св. Трифон" - 1979 г. (от лозарите), този на "Св. Тома" - от дюлгерите, срещу тях знаменитата - на "Св. Симеон Стълпник" - 1843 г. (на бубарите) и всички в ажурни резби, тук е и "Св. Харалампи" - 1830 г. (от пчеларите). 7-те бюлюрни полюлеи допълват интериора.

Два реда по четири колони разделят наоса на три кораба. Средният от тях е два пъти по-широк от крайните. Средният кораб е покрит сводово, като сводът е обшит с дъски. Страничните кораби имат също дъсчени тавани, наполовина хоризонтални. Останалата половина от тях са с покрити дъгово-плитък свод. Над всяка двойка колони лягат дървени обтегачи, минаващи видимо през средния кораб.
Колоните надлъжно са свързани посредством дъги-арки с трицентрови криви.

Наосът е свързан с женското отделение директно, посредством мраморна стълба в ос на средният кораб. Това помещение пространствено е разделено от наоса чрез колонада от дървена арка, на която колоните са свързани с трицентрова книга. Осветлението е високо странично за църквата, а за женското отделение и с отвор от покрива - горно през шахта, направена нарочно. Колоните са кръгли, направени са от дърво и са измазани, като имитират масивен материал. Капителите са художествено оформени с орнаменти наподобяващи листа и други растителни мотиви.
Околовръстните стени на църквата са дебели около метър. Подът е постлан с мраморни плочи, а двора с плочници през 1838 година.


иконостас

През 1811 година един млад и буден българин произлизащ от средите на преселниците от Костурско на име Янаки Моллов замислил на мястото на стария иконостас да се направи нов от дърворезба. Идеята му била в него да се извая старобългарски лъв, който да напомня за славното минало на народа ни.
Вдъхновен от един препис донесен в Стенимахос на "История славянобългарска" на Паисий, която по това време масово се носела и преписвала из Българските земи Янаки Моллов извикал своите сънародници Коста Колев и Коста Масиков от село Мецово. Те били майстори - резбари, които денем с длето и чук извайвали в дърворезба иконостаси, а нощем устройвали тайни събрания за свободата на народа ни, като изграждали комитети за борба.
Десет години продължила работата по иконостаса (1811 - 1821), превърнал се в последствие в един истински символ на свободния български дух и жаждата за духовна и политическа свобода. На 10 октомври 1821 година той бил завършен. Резбарите родолюбци оставили и надпис със следния надпис:
" Завърши се тоя темпл (иконостас) с иждивението на Янаки Моллов, през това време архиерействал в Пловдив Паисий Тесалиец (Еласонец) в годината 1821 октомври 10, майстори Коста Колев, Коста Мисиков - мецовци ".
На средните царски двери старобългарският лъв е изправен със скиптър в лапата. На северните царски двери лъвът е развил грива и е готов да се бори с други зверове. На южните - вместо лъвове са изваяни елени. На северната странична врата пак той - лъвът, се събужда от сън и взима секира да отсече робството, на южната - над Ватопедската икона на Св. Богородица лъвът счупва гроба и изважда мъртвеца от него. Петдесет и седем години преди освобождението на България майсторите резбари символично и пророчески с тези дърворезби предсказали бъдещото освобождение на поробения си народ.
По целия иконостас са изписани сюжети от ветхозаветни и новозаветни събития. Така над храмовата икона, работена от Захари Зограф, който твори много по тези земи, се намира композицията "връщане пратениците от обетованата земя". Над чудотворната икона, която е в сребърна ризница, има дърворезба "Ширшая небес". Под иконата на Спасителя е композицията "Изгонването на Адам и Ева от рая". Под иконата на Св. Йоан Кръстител - "Отсичането главата на Предтечата" и други.
Иконите на иконостаса са работени от семейството на Христо Димитров Самоковец, баща на Захари Зограф, брат му Димитър, както и от самия Захари.
Увековечили за поколенията името си с надпис, издълбан със старобългарски букви, написан на гръцки език, който по-горе представихме майсторите резбари изпъкват като истински класици. Буквите са интересни, калиграфически написани, изящни. Иконостасът е подобен на този в храма "Света Марина" в град Пловдив. Само тук обаче има надпис, а на пловдивския такъв липсва. Това показва, че иконостасът в храма "Света Богородица - Успение" в Асеновград е бил първа работа на същите майстори.
За защита и охрана резбарите вплитат под храмовата икона в рамка ажурно герба на Византия а под иконата на Св. Йоан Кръстител - руския герб (легендата, че "дядо Иван ще ни освободи" е вече популярна и може да се каже, че това вече е народно упование).

В средната част на първия ярус, отделно от "Ватопедските" са иконите на Спасителя, на Св. Богородица - Одигитрия в сребърна ризница, храмовата на Св. Успение Богородично, Св. Йоан Предтеча, следвана от Св. Георги, Св. Димитър и Св. Николай Мирликийски - всички творби на Захари Зограф. Лична творба на зографа се смята и храмовата икона литографирана в сборник на "Български художник". В тази дърворезбена приказка впечатлява библейската сцена "Връщането на пратениците в обетованата земя", носещи грозд на прът, колкото човешки ръст, също и "Изгонването на Адам и Ева от рая", "Грехопадението" и "Самсон разкъсва устата на лъва". Тук още са "Столетниците", "Трилистниците", дракони, гълъби. От Новия Завет са "Посичането главата на Св. Йоан Кръстител", иконите на 12-те Апостоли, иконата "Дейсис", поставена в кувуклия. Следват още 8 икони от "Рождество Христово", до иконата "Всях Светих". Всичките те са неповторими творби на изобразителното ни изкуство.
на 3 ярус са иконите: "Възнесение Христово" - централно , на горната част на кувуклията (подобно на Божигробската), започват с иконата "12 - годишният Иисус в храма", и се завършва с иконата "Възнесението" - творби на Захари Зограф. Рамките до една са дело на самите зографи, отличени със златен прах, а не с варак.
От иконите в храма, особено ценни са тези на Георги Клаф: "Св. Фанури" - 50/80 см от 1915 г., "Св. Св. Кирил и Методий" - 50/80 от 1930 г., "Св. Трифон" - 22/30 от 1883 г., "Св. Стилиан" - 94/69 от Зограф Христо Одринчанин - 1849 г., "Св. Успение Богородично" - 96/67 от 1821 г. и други.
Иконостасът - конструктивно се носи от цокъл, стабилно и ритмично подреден в карета - ажурно - дърворезбени плетеници от влечуги, лебеди и много други. Той е истински шедьовър на резбарското изкуство и неслучайно е обявен за паметник на културата от национален мащаб - Д. в. бр. 37 от 17. II. 1939г.


стенописи

Стенописите на храма са от 1822 година. Това личи от надписа на входа, върху картинната стенопис "Успение Богородично". Надписът гласи:
" Този храм се изографиса от Христо Зограф Сотиров 1822 г. "
Toзи Христо няма нищо общо с бащата на Захари, защото Христо Зограф Самоковец, умира през 1819 година, а стенописите са от 1822 година.


щампи

Много щампи от Хилендарският манастир, които са намерени в скривалището на храма под камбанарията, говорят, че храмът "Св. Богородица" в Станимака е бил във връзка с Хилендарския манастир. Щампата от 1779 година е работена от монаха Арсений и има надпис:
" Изображение свещената, царска славяно-българска лавра Хилендар именувана в Св. Атон с храма Въведение Богородично чудотворната икона и образите на светиите, които се намират в храма и манастира, отпечата се с труда и настояването на всечестния на тоя манастир монах и съборен старец господин Атанасий Обранович, Благородни Г:, Стефан Рожа немеш и жител Егарски и Г. Врета Иоанович Москополит, със свои средства и Типоиздаване в тоя манастир за свои и на тия вечна памет 1779 ".
Друга щампа има от 1812 година с изображение на всички светогорски манастири. За тая щампа проф. Мюлер от гр. Лайпциг се произнася, че е шедьовър на граф. изкуство. Работена е с органични бои от растения.
Трета щампа е от 1867 година с образите на светите братя Кирил и Методий, на която има надпис:
" 1867. Кирил и брат му Методий, първите просветители и издатели на славянските букви. Празнуват се на единадесетаго мая. Продават се в полза на общожителния Хилендарски манастир, в св. гора с приложението и иждивението на проигумена Антима Хилендареца родом от В. Търново ".
Щампите, са били донесени тук от Хилендарските таксидиоти (монаси които са пътвали из България и са събирали подаяния за съответния манастир). Те са идвали в Станимака, за да записват поклонници за светогорските манастири и са отсядали в единствената тогава в града българска църква със славно минало.
От Рилската св. обител има пет щампи от 1886 година. Те са носени от таксидиоти на манастира. Почитта на вярващите от града и енорията и до днес не е секнало към тази българска светиня. Всяка година на Очевден и когато се празнува паметта на Св. Иван Рилски - 19 октомври големи групи поклонници достигащи до 100 човека се отправяли за тази света обител - твърдина на българското съзнание.


камбанария, камбана, часовник


Според една студия на архитект Стоил Стоилов с камбанарията храма се сдобива през 1873 година. По скоро обаче през тази година се издейства разрешението за нейното построяване. Разрешение за изграждането и взима епитропът хаджи Васили Стамат. Първоначално той изгражда параклис, в близост до кръщелната на храма, като го посвещава на първоапостолите св. св. Петър и Павел. Представлявал каменна сграда със свод от бигор. В последствие върху параклиса бива построена и самата камбанария. Това се случва 4 години по късно - през 1877 година.
Камбанарията е била градена от брациговските майстори Ангел и Ванчо Драгови и Петко Димитров, както и от местни дюлгери.
До този момент църквата е ползвала едно дървено и две железни клепала, окачени на две плодни дръвчета в двора. Първоначално храмът не е имал камбанария, защотото турската власт не е позволявала изграждането на такава. Висока е 16 метра и е пететажна. В първия и втория етаж е квадратна по план (4 х 4), градена е от добре обработен камък и бигор. От третия етаж преминава в разностранен осмостен. Строена е от плоски тухли - стар тип. Измазана е отвътре и отвън със станимашка вар. Изографисана е частично. През 2004 година започна цялостното реставриране на стенописите по нея и в момента почти е изографисана.
Куполът и е със скелетна конструкция за часовника и камбаната, която е от добре обработен дъб. Стълбището е еднораменно и е от родопски чам. Сводово покритите прозорци са декорирани с решетки, а куполът обшит с бакърена ламарина.
Камбаната е виенска изработка и на нея има надпис - "Св. Успение Богородично" 1872 г. Тя е била поръчана още през 1871 година и е била закачена на дървено скеле, докато биват завършени параклиса и камбанарията.
Над входовата мраморна рамка от юг има надпис, който сичи името на ктитора на камбанарията: "Василио Стамати 1873 г.".
Легендата говори, че когато освободителите - руснаци наближавали града камбаната била без прекъсване три дни и три нощи като звънко е възвестявала свободата и в чест на генерал Дандевил.
В края на XX в. вътрешната дървена стълба е извадена отвън за да се освободи помещението за дарохранителница.
Интересна и особено голяма ценност на храма е неговият часовник на камбанарията. Виенската камбана и свързаният с нея часовников механизъм висели на дървено скеле, за да " мерят добре майсторите дължината на топузите му ". Именно този часовник отброява първите минути на Освобождението на 6 януари 1878 година, а църковната камбана със сладкия си глас посреща руските освободители.

В последствие за часовникът се е грижил Кочо Георгиев Табаков, който е учил часовникарски занаят в Атина. Въпреки че потомците му, цитирайки самият Кочо казват, че този часовник е бил " най-лошият му ", той и сега може да работи, при условие че с манивела се навият двестакилограмовите му топузи с които да се движат старите му части. В последсвтвие за съхранение и поддръжка на стария механичен часовник се е грижил станимашкия сахатчия Тома Ламбрев.
При градежа на камбанарията камбаната и свързания с нея часовников механизъм висели на дървено скеле, за да мерят добре майсторите дължината на топузите му. Не е случайно и това, че циферблатите му не са към Метоха а са обърнали лице в друга посока - към дюкяните и към хановете обграждащи най-стария търговски център на града.


музейна сбирка

М узейната сбирка при храма е друго забележително явление. Тук са съхранени старинните икони: тази от 1747 година с надпис: " Деисис ту дежу ту теу Георги " - предполага се че е донесена от възстановителя на храма, "Възкресение Христово" с всички сцени около събитието, тази с размери на "Възкресение Христово 150/100 см при кръстния вход (носена около храма литийно), "Св. събор на Архангелите" - 1834 г., "Св. Троица", "Св. Николай, Варвара и Сава", "Св. Трифон" и редкия иконографски образ на "Св. Антипа Пергамски" от 1823 година и много други щампи, св. антиминси - 2 бр., единият от които от 1689 година, а другият от 1765 година от Ватопедският манастир (вероятно това е донесеният от Георги Димов и Димо Георгиев св. антиминс от Атон). В музейната сбирка могат да се видят също така и няколко сребърни рапиди, много старопечатни книгии още много други културни ценности от значение за народа и нацията ни.


свещеници

Около 1914 -1915 година служещия дотогава тук гръцки свещеник заминал за Гърция заедно със семейството си. С писмо в Митрополията бил извикан отец Никола Константинов от село Поибрене, Панагюрска околия, който е трябвало да отключи храма, да направи опис на имуществото, да влезе и да започне да служи.
Отец Никола е бил по желание свещеник в новопокръстените българо-мохамедански села след Балканската и Междусъюзническата война, които остават в границите на България. Той и известният в региона свещеник Ной Ангелов имали еднакви идеи и възгледи и не било трудно да се сближат. И така решили да си помагат за бъдещите начинания. Отец Никола започнал да служи и богомолците от енорията започнали да се връщат в енорийския си храм.
 
Copyright 2003-2013 © Станимака - Духовно наследство. All Rights Reserved | Web design, hosting and support by Ивайло Мирчев